Израел, 1973 г. Шест години след Шестдневната война Менаше продължава да е все така травмиран от преживяното като войник. Той се оттегля от обществото и прекарва дните си, размотавайки се безцелно в червения си пикап. Младата му жена Дафна и 10-годишният им син Шломи страдат заради неговото мълчание и дистанциране. Дафна се опитва да върне съпруга си, дори се свързва с военните, за да търси подкрепата им. Само че нито историята, нито големите институции се трогват от отделния войник и неговия случай. Когато избухва войната от Йом Кипур, Менаше трябва да се върне на бойното поле, а това застрашава неговия живот и бъдещето на семейството му от окончателен край.
„През 70-те години хората, които се връщаха от война, все още не бяха диагностицирани като страдащи от посттравматичен стрес. Те бяха принудени да крият онова, което преживяваха, независимо дали ставаше дума за срам, или за непознаване и неразбиране на същината на проблема. Някои от тях заспиваха нощем с надеждата, че на следващата сутрин ще се събудят „нормални“.
Тази ситуация караше бойците да се затварят в себе си и да крият заболяването си, докато обществото започна да ги смята за луди. Безпричинно тези хора бяха смятани за ексцентрични, защото не се вписват в нормата. Според нас, въпреки че са минали 50 години и образованието, грижите и вниманието са се подобрили, все още много войници с посттравматичен стрес отказват да говорят за проблема, който преживяват. И вместо държавата да ги открие и да поеме отговорност за състоянието им, тя стои отстрани и чака те сами да дойдат при нея. Това не е автобиографичен филм, но е много личен филм, който показва белезите от всичко онова, което сме преживели в нашето детство.“
Ерез Мизрахи и Сахар Шавит
Програма
- 14.03.2017
ДОМ НА КИНОТО - 21.00 часа - 15.03.2017
ДОМ НА КИНОТО - 13.00 часа
