Какво означаваше за Вас да сте част от Международното жури на София Филм Фест?
Беше чест да съм поканена да се присъединя към журито, особено заедно с един от най-големите съвременни режисьори Кристи Пую като наш президент. Развълнувана съм от безценния и категоричен културен дар на изгряващите кино артисти, така че беше особено вълнуващо да преживея новите гласове и възгледи, представени на София Филм Фест.
Какви бяха Вашите очаквания преди да дойдете и до каква степен те се различаваха от това, което се случи?
Имам скъпи приятели и колеги, които са присъствали на София Филм Фест преди и всички те са казвали колко чудесен и неповторим фестивал е това. Обръщало се е внимание как директорът Стефан Китанов и заместник-директорът Мира Сталева се грижат специално, въпреки пълните си графици, за да се уверят, че всички артисти и гости на фестивала са наистина добре дошли и преживяват София не само като фестивал, а и като град с толкова много културни съкровища за откриване.
С 13 пълнометражи и 12 късометражни филма за гледане, нашият график беше доста пълен. Но Стефан, Мира и техните екипи наистина се увериха, че имаме преживявания и отделяме време на места в района, които ни карат да се чувстваме като членове на семейството на София Филм Фест, а не просто като посетители. Да странстваме по центъра на града, докато Стефан споделяше разкази с нас за историята му и негови случки, когато е бил млад музикант, беше страхотно. Той е толкова гостоприемен домакин и с такава голяма страст за това какво София може да предложи не само по отношение на киното, но и във всички културни области. За нас имаше голямо значение, че цялата тази грижа беше положена, за да придаде личен характер на нашето прекарване в София.
Кое беше най-голямото Ви предизвикателство като член на журито?
Киното е по начало субективно преживяване за всеки зрител, така че най-голямото предизвикателство за всяко жури е да се увери, че е на лице средата, в която чувствата и мислите на всеки от журито могат да бъдат изразени свободно и честно от сърце, а не само академично. Всеки от петимата членове на журито има различен опит в киното и много различни гледни точки и нива на експертиза в разнообразни полета. И всеки от нас откровено уважаваше приноса на останалите и прозренията им по време на процеса. Така че като многообразен колектив, който се събира, за да подкрепи изгряващите режисьори, беше чудесно, че настина функционирахме като богата мозайка, свързани заедно по равно чрез нашата любов и уважение към пламенните творби и смели предложения на разказвачите на истории.
Имаше ли нещо, което не очаквахте или което Ви изненада по време на фестивала?
Да видя подкрепата на софийската публика за дебютните и вторите филми на режисьорите ме направи щастлива. Всяка прожекция, на която бяхме беше претъпкана! Това ме изненада като се има предвид, че много често новите или неизвестните режисьори изпитват трудности да привлекат аудитория от масовата публика. И демографията варираше от тийнейджъри и младежи до хора на възрастта на бабите и дядовците им, което беше красиво - да наблюдаваш как три поколения споделят заедно филмите. Веднъж отстъпих мястото си на учтива възрастна дама, която дойде точно, когато светлините угаснаха и беше твърде срамежлива, за да попита дали някой би станал или да попречи на видимостта, тъй като не виждаше леснодостъпно място в тъмната зала и беше на път да си тръгне, мислейки че прожекцията е прекалено препълнена. Беше вторият ми път, когато гледах този филм, така че всъщност се забавлявах да го гледам от друго място в залата. И когато филмът свърши, наблюдавах тази жена, докато течаха надписите. Тя имаше сълзи в очите си. Искаше ми се да мога да кажа на режисьора какъв подарък е направил на тази жена.
Каква е твоята представа за фестивала, сравнена с други фестивали, на които си била?
Като актриса съм присъствала на много фестивали с моите филми – от първокласните като Кан, Берлин, Карлови Вари, Венеция и Торонто, например, както и на много фокусирани върху независимите продукции като Сънданс (на който съм представяла 7 филма) и любимият ми независим фестивал в Германия – Олденбургският Филмов Фестивал, който международните издания като The Hollywood Reporter и Variety нарекоха „европейският Сънданс“.
Също съм била член на журито и президент на няколко фестивала в повече от десет държави, както и програмен консултант за международен филмов фестивал. Така че може да се каже, че съм истински поддръжник на всички филмови фестивали и хората, които посвещават времето си да предоставят платформи на едновременно нови и утвърдени режисьори и да предложат възможности на аудиториите да преживеят или преоткрият филмите, които не биха могли да се видят в кино салоните или някъде другаде, за жалост.
Предвид всичко това, Международният София Филм Фест беше като скъпоценен камък, който да откриеш! Както по-рано споменах, фестивалният директор Стефан Китанов и заместник-директорът Мира Сталева наистина осигуриха фантастична и добре посетена програма на разнообразни, предизвикателни и вдъхновяващи произведения, но гостоприемството, с което те прегърнаха местните и международните артисти и гости, беше тяхната запазена марка.
Искаше ми се да имаме повече време, за да видим повече от фестивала и града.
Представете си, че София Филм Фест е човек. Какъв би бил той?
Какъв забавен въпрос! Тъй като от уважение не мога да си представя София или който и да е друг филмов фестивал, представящ жени режисьори, както и мъже, ще отговоря само личните качества, които открих в София Филм Фест: радушен, гостоприемен, тайнствен, жизнен, достоен, добродушен, страстен, разнообразен, проницателен, гъвкав, лоялен, а също - основен глас и първенец на бъдещото кино, особено за бързо изгряващите млади източноевропейски режисьори.
Кой е най-хубавият Ви спомен от фестивала?
Твърде много са! През нощта, след ден, изпълнен с прожекции, лично се наслаждавах да изляза на балкона в Гранд Хотел София, просто за да преразгледам отново филмите, които съм видяла през деня. Като гледах или слушах глъчката на местните хора в градинката, аз се вглъбявах отново във филмите, придобивайки допълнителни мисли. Също много се привързах към един музикант от градинката, тъй като всяка сутрин слушах двете му любими парчета – темата от „Кръстникът“ и „My Way“ на Синатра – носещи се към отворения ми прозорец. Караше ме да се усмихвам всеки ден!
Така че да, освен гледането на филми, всяко допълнително време го прекарах в обмисляне или обсъждане на филмите и настоящото състояние на киното. Да имаме събирания на исторически места като ресторант „Под липите“ беше истинско удоволствие. Обожавах картините и ми се искаше да видя повече от творбите на художниците по улиците, но също харесах и кухнята, като се има предвид, че направихме няколко фантастични открития из улиците, докато се разхождахме, каквито бяха ресторантите “Made In Home” и “Made In Blue”.
Как мина представянето на филма ти „Играта“ на София Филм Фест?
Въпреки че съм доста срамежлива и нямам интерес да обсъждам личния си живот, освен с приятели и семейството ми, наистина ми хареса да говоря за филма с всеки един от публиката. Така че бях очарована, когато Стефан реши да включи в програмата „Играта“, предвид факта, че е вече смятан не само за култова класика, но според критиците е също и един от най-подценяваните и най-добри филми на Финчър. Бях наистина изненадана от значителното присъствие на аудиторията, като се има предвид, че е филм, който постоянно дават по телевизията. Попитах публиката колко души никога не са гледали филма. Само 4 човека. Но това беше страхотно, защото показа истинските почитатели на киното, които гледаха този класически филм на голям екран за първи път. А това е преживяване, което не можеш да получиш у дома си пред телевизора или айпада.
Беше забавно да споделя с публиката няколко смешни момента от снимачната площадка. Като например, когато глуповато реших, че съм достатъчно смела да направя всичките си каскади сама и да падна свободно от високо в боклукчийско бунище в една от сцените. Гордо уцелвах при всеки дубъл с изключение на последния, когато се провесих с инч по-надалеч и пропуснах площадката за приземяване. Счупих си няколко кости в стъпалото. Разбира се, бях твърде уплашена, за да кажа на Финчър, понеже той е такъв перфекционист, затова доктор ме превърза, зареди ме с аспирин и направих всичко по силите си, за да скрия куцата ми походка...и се затичах. В една сцена, в която се изкачвах с Майкъл Дъглас, обаче, може да ме видите как губя равновесие и това беше действително, така че трябваше да импровизирам някакъв отговор, за да излезе така, че героинята ми го е направила нарочно.
Кои бяха най-важните характеристики, докато гледахте и оценявахте филмите?
Ние като жури бяхме фокусирани върху любовта към човешкото състояние, която беше вложена във всеки от филмите. Изисква се доста смелост от всеки режисьор и истинска почит към човечеството да сподели безмилостно своята лична гледна точка за това, което е преживял или с което е почувствал връзка. Естествено, тази любов се разпростира до разбирането на режисьора или уважението му към историята на киното и великите разказвачи на истории, които са проправили пътя за новите поколения – със съдържание и форма – особено с напредналите технологии. За жалост, във времена, когато почти всеки има достъп до камера (дори да е от айфон), има преситеност на „видео каубои“, които изглежда си мислят, че да натиснеш копчето те определя като режисьор. И поради краткото внимание на аудиторията, която или гледа маратонно Нетфликс, или отива само на филми тип мащабни продукции като Дисни или Марвел, например, „филмът“ се превърна в онова, което е поезията за прозата. И режисьорите се изправят пред огромно предизвикателство като създават история, задвижена визуално в ограничен във времето формат, който не предлага никакви последващи финансови ползи, нито бягство от действителността с компютърни ефекти за милиони долари.
Разкажете ни повече за спойката ви с останалите членове на журито и твоята комуникация с тях. Какви са впичатленията от тях и как бихте описали тяхното възприятие за киното?
Както споменах, беше радост за мен да имаме изключителния Кристи Пую като наш президент на журито. Мисля, че всички се влюбихме в неговото сърце, ум и начин на виждане. Беше толкова позитивно заредено жури. Манфред Шмидт е кавалер и образован човек. Преди всичко, той е много широкоскроен и с чудесет усет за историята на киното. Анжела Недялкова беше абсолютна наслада! Всички оцениха нейната директност и неподправена честност, хумор и страст. Елица Петкова е изключително внимателна и особено като ценен пробиващ млад глас в киното, нейната гледна точка дообогати съображенията за предизвикателствата, пред които се изправят новите артисти. За мен, без значение дали лично харесвам един филм или не, това нямаше отношение за ролята ми като член на журито, чийто дълг е колкото се може по-обективно да оцени намеренията на режисьорите и колко близо са стигнали в изпълнението на целите си. Не мога да говоря за моите колеги от журито, освен че споделихме перспективата на безценния социален и културен принос на киното – и разширихме любовта и уважението ни към всеки от филмите.
Използвахте ли някаква система за оценка в главите си, за да улесните крайния избор?
Очевидно, има толкова много фактори, които са включени в преживяването и оценяването на един филм. Всеки режисьор има различен фокус или сила. Уверихме се, че наблягаме на силните страни и дарбата, която всеки режисьор е предложил.
Всички филми са субективни и като персийски килим съществуват с естествени несъвършенства. Гледахме заедно всички филми като единица. И като обяснимо тежки и предизвикателни, каквито бяха повечето от тях, на нас ни харесваше да споделяме и да акцентираме върху положителните страни и предимствата, които всеки филм ни предостави. Нямаше нито един филм, за който да не сме благодарни, че видяхме, особено като се има предвид, че всеки режисьор вдъхнови страхотни разговори. Това включва и режисьорите на късометражните филми, към които имам слабост, тъй като техните усилия са слабо отразени и особено в техния случай, поговорката „не е важна продължителността, а интензитетът“ наистина отговаря.
Как преминаха дискусиите в журито и какви противоречия имахте по времена вечерта за финално решение за наградите?
Всеки ден обсъждахме филмите и откривахме неповторими качества във всеки от тях. Стефан се пошегува на сцената, че сме имали най-дългата среща на жури в историята на София Филм Фест, макар че това трябва да се приема за комплимент към кинаджиите и селекторите на София Филм Фест. Можехме лесно да напишем няколко реда за всеки пълнометражен и късометражен филм, който изгледахме, тъй като искахме режисьорите да узнаят какви са акцентите от филмите им, които ни повлияха. Както президентът на нашето жури Кристи Пую сподели на церемонията по връчването на наградите, „изобщо не е, заради наградите“, тъй като ние наистина искахме да окуражим всеки кино артист да продължава да върви по пътя си и да усъвършенства и развива уменията си. Бихме наградили всеки филм с неповторима награда. Просто нямаше достатъчно. И беше болезнено за нас да не можем да споделим любовта, която имахме към всеки филм.
Какви бяха общите характеристики на филмите, които гледахте? Имаше ли преобладаващи теми, персонажи или настроения, които можеш да отличиш?
Най-общото, което забелязахме, беше, че във времената, в които аудиторията е обсебена от маратонно гледане на сериали и високобюджетни продукции, се усеща как някои млади режисьори са колебливи да се доверят на кислорода и интимността, които киното може да предложи. Обожавахме, когато режисьорите бяха достатъчно смели да пуснат момент или персонаж да „бъде“...Не се нуждаем от луди извъртания в сюжета или внезапна шокираща драма, която да ни задържи вниманието. Всъщност, това често ни изважда временно от иначе автентичната история, която те разказват. Бяхме много отзивчиви към режисьорите, които са показали уважение към всички измерения на персонажите – особено такива, които могат да бъдат отхвърлени като еднопластови и определени по този начин. Затова думата „любов“ беше използвана от нас толкова често в дискусиите – любов към човечеството. В целия й гол и често неприятен триумф.
Беше отбелязано също, че разбирането на техническия кино език, особено що се отнася до използването на камерата е форма на изкуство и умение, което блести, когато е използвано обмислено и за да артикулира гледните точки, а не само, за да присъства като „хубав кадър“, немотивиран от историята.
Какво според Вас най-много липсва набалканскотокино?
Съвсем ясно е, че имаизобилие от изгряващи кинаджии от Балканите с вълнуващи и свежи гледни точки за споделяне. Всичко, което липсва е възможността техните гласове и възгледи да бъдат чути и подкрепени. Затова София Филм Фест е важен повече от всякога, тъй като предлага не само местна платформа, но също и международна такава за тези творци, които ще бъдат гласът на бъдещето.
Нещо да добавите?
Две думи: Благодаря ви!
Интервю на Данислава Делчева